Актуално

  • Сподели с:
Решение на Европейския съд във връзка с преюдициално запитване, отправено от Върховния административен съд на България относно съответствието на разпоредбата на чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК със законодателството на ЕС (по дело С-553/16)

01 август 2018

На 2 ноември 2016 г. е отправено преюдициално запитване от Върховен административен съд на България (ВАС) до Съда на Европейския съюз (СЕС) с цел правилно разрешаване на спора между българско дружество - жалбоподател, от една страна, и  Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП)– София, от друга.

Повод за отправеното преюдициално запитване е плащането от българско дружество на невъзстановяеми лихви за забава съгласно чл. 175, ал. 2, т. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) поради неизпълнение на задължения, свързани с данък при източника върху трансгранични плащания на доходи към несвързани дружества, установени в друга държава членка. Съгласно чл.175, ал. 2, т. 3 ДОПК местното дружество — платец на доходи на чуждестранно лице, при неизпълнение на задължения за данък при източника, дължи лихви за забава, считано от датата на изтичането на срока за внасяне на данъка до датата, на която чуждестранното лице докаже наличието на основания за прилагане на спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО), сключена между България и държавата членка, в която е установено. Такава лихва се дължи включително в случаите, когато съгласно съответната СИДДО чуждестранното лице не дължи данък в България или дължи данък в по-малък размер от този, който по принцип се дължи съгласно българското данъчно право.

Целта на запитването е да се установи дали чл. 56 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), който гарантира свободното предоставяне на услуги, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като цитираната по-горе разпоредба на ДОПК.

Анализ на СЕС относно наличието на ограничение на свободното предоставяне на услуги:

Съгласно коментарите, направени в  Решението на СЕС, лихвите за забава по чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК се дължат само в случай на трансгранична сделка и не подлежат на възстановяване. Това представлява различно третиране на местните дружества — платци на доходи като насрещна престация за предоставянето на услуги, в зависимост от това дали получателят на доходите е дружество, установено в България или дружество, установено в друга държава членка. Следователно, трансграничното положение, при което местно дружество се възползва от свободното предоставяне на услуги съгласно чл. 56 ДФЕС от дружество, установено в  друга държава членка, се третира по-неблагоприятно в сравнение с националното.

Коментираната правна уредба би могла да възпре местните дружества да ползват услуги от дружества, установени в други държави членки, което да представлява пречка пред свободното предоставяне на услуги. Затова тази уредба би могла да се приема като ограничение на свободното предоставяне на услуги, което по принцип е забранено с чл. 56 ДФЕС.

Важно в случая е да се прецени дали подобно ограничение може да бъде обективно обосновано. От практиката на СЕС следва, че ограничението на свободното предоставяне на услуги е недопустимо, освен ако преследва легитимна цел, съвместима с ДФЕС. То трябва да е обосновано с императивни съображения от общ интерес,  да гарантира осъществяването на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ.

Българското правителство и Дирекция ОДОП изтъкват, че ограничението на свободното предоставяне на услуги, произтичащо от чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК, е обосновано от необходимостта да се гарантира ефективното събиране на данъка, както и ефективността на данъчния контрол, които представляват императивни съображения от общ интерес, годни да обосноват ограничение на упражняването на основните свободи, гарантирани в ДФЕС.

Някои от основните аргументи на българското правителство и Дирекция ОДОП са следните:

  • лихвите по чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК се дължат независимо от факта, че по силата на СИДДО доходът не подлежи на облагане в България;
  • плащането на тези лихви е санкция за несвоевременно предприети действия по доказване на основанията за прилагане на СИДДО, която изключва прилагането на българското право;
  • разпоредбата на чл. 175, ал. 2, т. 3 ДОПК позволява да се постигне преследваната от вътрешното право цел за своевременно внасяне на данъците от задължените лица, без да се нанася вреда върху целите и принципите, установени в правото на ЕС;
  • нормата цели да позволи да се планират и прогнозират приходите от корпоративни данъци в държавния бюджет и да се гарантира ефективното събиране на данъка;
  • санкцията представлява стимул за задължените лица своевременно да докажат наличието на основания за прилагане на СИДДО в случаите, когато съгласно тази спогодба данък не се дължи или се дължи в по-малък размер от този, който се дължи по принцип съгласно българското данъчно право.

С издаденото решение по дело C-553/16, СЕС приема, че аргументите на българската администрация са недостатъчни, за да обосноват органичението на свободното предоставяне на услуги, гарантирано от чл. 56 ДФЕС, поради няколко причини:

  • санкцията под формата на невъзстановяеми лихви, изчислени въз основа на размера на дължимия данък при източника съгласно българското законодателство, не може да гарантира събирането на данъка при източника върху трансграничните плащания, когато се установи, че съгласно съответната СИДДО не се дължи данък, съответно не е налице връзка между размера на исканите лихви, от една страна, и размера на дължимия данък, какъвто в някои случаи няма, от друга;
  • санкцията надхвърля необходимото за постигането на посочените от българските власти цели, тъй като размерът на натрупаните лихви може да се окаже прекомерен спрямо размера на дължимия данък;
  • размерът на лихвата за забавено плащане на данъка би бил един и същ, в случай че в крайна сметка не се дължи данък или че се дължи данък при източника, но той не е платен в срок;
  • не е предвидена възможност на местното дружество да бъдат възстановени събраните лихви за забавено плащане в хипотеза, при която данъчното задължение е преизчислено или се установи, че в България не се дължи данък за доходите, изплатени на чуждестранното дружество.

СЕС приема, че чл. 56 ДФЕС следва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба, съгласно която при изплащането на доходи от местно дружество на дружество, установено в друга държава членка, подлежащи на облагане с данък при източника, освен ако е предвидено друго в сключена между двете държави членки СИДДО, когато тази уредба задължава местното дружество, което не удържи или не внесе този данък в бюджета, да плати невъзстановяеми лихви за забава за периода от датата на изтичане на срока за внасяне на данъка до датата, на която чуждестранното дружество докаже наличието на основания за прилагането на СИДДО, дори когато съгласно СИДДО чуждестранното дружество не дължи данък при източника или дължи данък в по-малък размер от този, който се дължи съгласно данъчното право на посочената държава членка.

Преюдициалните заключения на СЕС имат правнообвързващо действие по отношение на отправилата запитването национална юрисдикция. Следователно българският съд следва да се съобрази с решението на СЕС. То е задължително и за другите национални юрисдикции, пред които е повдигнат идентичен въпрос. Приходната администрация също би следвало да измени своята практика в съответствие с Решението, както и да се предприемат действия за изменение на разпоредбите на ДОПК. Независимо от това, моля да имате предвид, че не е изключено  несъобразяване с тълкуването на СЕС от страна на българската администрация и Съд.

В случай, че имате въпроси във връзка с информацията в настоящия бюлетин, моля, не се колебайте да се свържете с нас. Всички издания можете да намерите в рубриката «ПУБЛИКАЦИИ» на www.afa.bg

 

Към всички Публикации